Разказ. Ние получихме димни сигнали, молещи ни за нашето присъствие в студените равнини на Онейда, Ню Йорк. Не знаехме какво да очакваме, но бандата ни от градски странници от Юга се запъти натам. Следвайки указанията стигнахме до дълга каменна къща, домът на племето Онейда. Отворихме тежката врата и се озовахме вътре.

Вождицата, могъщата стара Мейси Шенанду ни поздрави с отворени ръце и широка усмивка. Силната жена е виждала как поколенията се сменят, но сега се страхува, че това ще е последното поколение живеещо на родна земя. Тя ни обясни, че тези 30 акра земя, заедно с къщите върху нея, е последната суверенна територия на племето Онейда. Тези горди хора са под непрекъснати атаки отвън и отвътре. Преди време един от племето отишъл да учи бизнес в Харвард. В последствие Рей Халбритър регистрирал племето като корпорация и започнал да изгражда финансовата си империя Oneida Nation inc. На територията на тази корпорация (всичките земи на племето) били въведени собствени правила, частна полиция (от бледолики), частен съд, собствени такси и т.н. Рей – Без лицето, както е известен сред сънародниците си смята да изгради търговски обекти и да доведе западната цивилизация и капитализма в тези древни земи. Неговите жилищни инспектори вече са изселили някои хора и булдозери са сринали къщите им. Вече е изградил едно казино.

Частната армия на Рей обикаляше тридесетте акра земя и хората ни казаха, че официалното обяснение за присъствието ни е, че сме поканени да участваме в племенен танц. Танц наистина имаше. Едно по едно, всички семейства пристигаха в дългата къща носейки невъобразимо разнообразие от храна и напитки. След богатата вечеря по време на която името на Рей Халбритър бе проклето от небесата до под земята, един старец застана на средата и започна да припява – звуци, които не мога с нищо да сравня. Децата, наредили се около него добавяха брилянтно сопрано към басовия му глас. Скоро цялата стая без нас се бе впуснала в танц. Но хората отказаха да ни оставят на мира, докато не се включихме и ние, въпреки нескопосаните ни танцови умения.

Рей Халбритър щеше да бъде тук на другия ден, за да присъства на събрание на съдружниците си в една друга дълга къща, недостъпна за хората от много време. Неговата частна армия щеше да е наоколо, за да вдъхва страх сред племето. Но на сутринта ние, облечени в пълни бойни доспехи на черния блок обградихме по-голямата група от индианци Онейда, които днес за първи път от години щяха да се противопоставят на Рей открито.

Ние тръгнахме напред като се чудехме дали нашите пънк и анархо нашивки са устойчиви на куршуми. Като ни видя, Рей се шмугна в дългата къща, а горилите му се опитаха да арестуват един от нас. Аз изкрещях: “Пуснетe го!” И стана чудо. Те го пуснаха. След като ние не сме от племето Онейда, частната полиция нямаше право да ни задържи. Подрънквайки с оръжия, те ни казаха да се разкараме. Но ние им се изсмяхме в лицата. “Полиция? Вие дори не сте истинска полиция!”, “Какво е чувството да биеш жени и деца, а?”, “Май сега не сте толкова велики”.

Местните хора се въодушевиха и започнаха да се включват в пререканията. Използвайки хаоса, децата се вмъкнаха в дългата къща. Срещата на Рей и приятелите му бе провалена – те бяха заобиколени от смеещи се и тичащи деца. Шумотевицата привлече официалната полиция от близкия град. С тях дойдоха и репортерите. Хората разказваха за безобразията и показаха заснет от тях аматьорски филм на който се виждаше как горилите на Рей бият жени.

А ледът между нас и индианците окончателно се бе стопил. Едно до друго стояха две племена – древното и новото, обединени срещу врага. Древното се бореше за своето оцеляване, а ние, племето на градските номади, за разлика от нашите бледолики предци обърнахме гръб на раса, нация и други подобни глупости, за да им помогнем.

Нека се борим…и танцуваме заедно.